За финал на серията за Хаяо Миязаки избирам документалния филм за него. Освен, че ни допуска в работилницата на великия режисьор, лентата е заснета в стил на разказване много близък до този на Миязаки, въпреки че в случая той е главното действащо лице. В нея той споделя, че светът според него е тръгнал в обречена посока, но никога не би казал това на дете.
До сега винаги съм се възхищавала на въображението му, но в този филм видях и силата на волята му - студиото, домът му, музеят на студиото са организирани по такъв начин, че една хаотична красота го заобикаля постоянно. Мисля, че по това се разпознават великите хора - всичко около тях се променя към по-добро.
Миязаки е забележителен с това, че във филмите си дава поле за изява на едни непопулярни женски образи. Неговите героини не са безпомощни, нито глупави, нито фон за принца на бял кон, който спасява положението. Също и представя възгледите си за света и природата по един начин, който трудно оставя безразлични и най-големите дървета (с извинение към истинските).
Композиторът, с който работи по всеки свой филм е Джо Хисаиши, който бих казала, че в личната си работа далеч не е толкова въздействащ, но когато опре до филмите на Хаяо става гениален. Чудя се чия ли е заслугата. :)
Дори за тези, които не са фенове на творчеството, документалният филм за Миязаки е сблъсък с една философия, от която може много да се спечели, дори в несъгласието с нея. И много, много, много красиви кадри. 10/10
Няма коментари:
Публикуване на коментар